За Япония — като за Япония

Да не говорим за крейбрежнята, където спирахме — Неапол, Алжир, Пирея. Замърсяването, както обичаме да казваме, за да пощадим малко нещо езика си, вместо точно да кажем — мръсотията — беше дотам голяма, че в неаполското пристанище например угниването във водата на кори от изхвърлени портокали и банани, на всякакви хартии и парчета дърво е дотолкова силно и неприятно, че човек неволно, ако има как, понечва да си затвори и очите. Ала, изглежда от това, че много пъти бяха се опитвали да си затворим очите, сега тази мръсотия беше толкова настоятелна и предизвикваща, че човек и да си затвори очите, и носа — не може… На всичко отгоре, в тази полувода, полумасло, полуразлигавени портокалови кори имаше десетки италианчета, които се къпеха. И десетки рибари, които клечаха да ловят риба, миришеща на гнило и на нафта… Случвало ми се е да подремя в Мароко, на брега на великия някога океан, край Казабланка — там, където са плажовете… Що изхвърлени консервени кутии, що найлонови тубички имаше — живи и здрави преминали от кой знае къде чак до мароканското крайбрежие, за да ги попипат немитите бог знае само откога ръчички на дечицата от Казабланка, наклякали по брега, да си съберат цивилизация. Оръфаните найлонови опаковки, изхвърлени във водата бог знае кога къде от коя нежна дамска ръчица, след като е освободила сандвича или комбинизона си, бяха се превърнали в жалки парцалчета, провесени по камъчетата и пясъците на късата и проядена плажна ивица. И така е навред.

А тук, на брега на Японския океан, аз стоя под вековно дърво, облегнал съм се о попукания ствол на дървото и гледам дъното. Какво са направили японците за този океан? Къде и как, и колко навътре са му сложили те санитарния пояс, къде и как са го така изкъпали, па тогава да го пуснат да наближи Япония. Не зная. Явно е че някак си и някъде го правят. Киросава мълчи по въпроса. С такива работи, дето не са ни работа, ние българите много обичаме да се занимаваме — Киросава знае само, че откак е станал шофьор, идва по тези места и все е така…

Дълъг мостик опъва шия навътре в океана и аз тръгвам по мостика — водата е все така бистра, чиста и дълбока. Рибата — все така палава, жива и бърза, или ленива, както е навсякъде по света. Далеч към края на мостика виждам двойка — мъж и жена. Замятат с въдици. Що пък да не погледам японски рибари? Въдиците изглеждат скъпи, а японците — паралии. Тънка жилава пръчка, която свисти половин час, докато потопи оловния край на конеца във вода. Това са семейство рибари — мъж и жена. Тая е втората висока японка, която виждам. Мъжът е също едър. И двамата са нетипични за расата. Облечени са в специални костюми — непромокаеми. Не хвърлят с червеи, както ние правим, а вадят от чисти, лъскави кутийки, малки таблетки, окачват ги на кукичките и замятат… Те не ме забелязват или, по-точно, правят го по японски. Поздравявам — отговарят ми. Мога ли да погледам? Усмивка, благоразположение. Японката ие беше от тия, дето стават сутрин в шест и си лягат в полунощ. Нито от тия, дето стоят иа конвейера осем часа. Нежни ръце с дълги нокти, които меко държат въдицата и женствено я хвърлят. Мъжът дърпа — нещо се е закачило иа въдицата му. Той извиква жена си. Тя притичва. И виждам как се заглеждат в дъното на дръжката. Там, на малко мониторче, се вижда рибата, която се е хванала. Това е малко, колкото една наша петдесетстотинкова монета екранче, на което се вижда добре рибата, а отдолу са изписани дължината и теглото й…